Ластик...

Приказката беше доста проста...
Едно време в квартала зад панелите на моста банда голяма, войска перфектно подбрана от психопати не един и двама, неподходящи за смяна! Квартал добре покрит от всяка блага дума, и който играе обут и другия барал бастуна! Голяма сума, яко падала в ръцете, тая скапана мизерия убила умовете. Блоковете били ниски, хората в тях малко, с материално положение определяно на доста жалко! Хора криминални. Интригите вече банални. Кеша идвал от грабежи, следки нелегални. Обноските били брутални и тоз, който паднел в ръцете на ченгела тъп още помнел прътите метални. Квартал на бели - ненормални! Никой черен няма и всеки скапан ден свършва все с нова поредна драма на не един познат и двама, свързани за бяла дама... Всичко отива къде? За казана...

И помня него, беше зелен, най - много пети клас. Беше малък, беше нищо, беше копеле без глас. Беше добър - не се ебаваше с другите хора, но съдбата го прати на битка в контра отбора! Беше хаос, беше война... Във войната няма правила! Незнам защо, но той избра да бъде слабата страна. Войната стана катаклизъм, имаше огън и жар. Беше свикнал с поражението, за него нямаше цяр. И няма ръчкането да напише "барба". Няма просяк, които да не иска, да не бъде цар. Той беше прозрачен и другите минава през него... И дума да не ставаше, че знаеше какво е его!
Войната бе толкова дълга, че вече нямаше край. На бойното поле не можеш да си тръгнеш "bye - bye"!
Ротата го ебаваше, направо го правеше луд, не можеше да свикне с мисълта, че точно той е шут! Не! Видя се края, сега се сещам и зная, че щом съм прав АЗ никога не трябва да си трая! И няма, няма, и няма, няма, няма, няма, няма, няма, няма да си трая!